Аз съм тук!

Тъмно е в стаята ми. Свети единствено малката нощна лампа. Тя придава един приглушен и меланхоликов привкус на настроението и въздуха в стаята ми. Точно това ми е необходимо. Една спокойна нотка плавно се издига нагоре, а после спуска, след това се увива около врата ми и там остава, но не ме души. С нежност остава до мен. Кара ме да настръхвам цялата. Огромна и могъща студена вълна скорострелно препълзява през тялото ми. То е малко, нежно и крехко.
Ето, отново това странно чувство. Получавам дори гърчове. Първо се шмугва под кожата ми, после ме обхожда и накрая ме изтласква нагоре и ме повдига. Усещам едно боцкане.
Звучи толкова разпускащо, а реално е толкова...

самота
тъмнина
тъга
лутане
въпрос
въпроси
сълзи
мъчение
огромно

... това следва след многоточието. Склонено по определен начин. Не ме интересува как.

Пак ли повдигаш тялото ми? Престани!

* * *

Намирам се отново в центъра на света и всичкoто му. Има толкова много хора около мен, ама те са някакви случайни и незначими за мен. Безразлични, ненужни. Сама съм!
Защо всички са тъй безразлични към мен. Защото аз съм така безразлична към тях ли? Не, те са безразлични към мен и аз съм към тях!
Ти си егоистичен. Ти си егоистичен. Ти също. Вие също. Те също. Онези също. Всички сте егоистични. Всичко около вас е егоистично. Карате ме да бъда и аз егоистична, а не мога! Искам да бъда егоистична.
Ти, помогни ми да скрия съзлите си поне. Ти, чуй, той ме кара да плача... Той!

* * *

Защо ме караш да плача?
Слънцето изгря, а после си скри. Слъцето се скри, а после изгря. Слънцето се скри и остана скрито.

* * *

Как ми се иска да отмине по-бързо времето, за да изчезна макар и за съвсем мъничко оттук. Изгарям да видя онези непознати хора, които не мога да направя нищо на сърцето ми. Те ще минат покрай мен като нещо ново и ще изчезнат. Мечтая да получа онова материално нещо! То ще накара те накара да се покажеш, Слънце и в моите очи дълбоки.
Ще се преместя от единия център към другия.

* * *

Това ме изяжда толкова жестоко! Твърде лесно е да се откажа за пореден път.

* * *

Сълзите изсъхнаха по лицето ми. Стегнаха кожата ми. Реша ли да направя една от всичките мимики, които мога ме пристяга болезнено. Толкова болезнено, колкото и когато плача е. Сълзи, защо бивате такива. Вие носите за мен само тъга. И тъма. Дори и когато спра да плача, вие ме карата да... Просто стъпквате върху моето Аз. Дали ще мога да ви преборя? След време, когато спра с това, това безсилие и анти-егоистичност, анти-страхливост, анти-всичко подобно!

А, ти, който ме караш сълзите ми да измъчват - ти си по-голямото ми мъчение, а си толкова значим за мен! Ти си центъра на света, върху който съм стъпила така нестабилно. Ще падна ли? Ще падна, ако ти решиш и не посегнеш да ме задържиш! Задръж ме! Искам да ме задържиш, ти си повече, повече, много повече, от колкото изглежда за мен. Ти си голямото всичко.
Знам, че някъде там е твоето сърце.

В ръцете ти е най-добре. Хайде, погали ме...
Кажи ми имаш ли сърце?
До тебе ще останаа...

* * *

Ето толкова МНОГО са объркани моите мисли, заради ТЕБ, ТЕБ и само ТЕБ. ТЕБ! Толкова ли е трудно всичко. Явно да. Толкова искам да бъдеш с мен и до мен. Явно да. Проклето е всичко, но ще го оправим!

Искам ПАК да ИЗГОРЯ, но да РАЗБЕРА ЛЮБОВТА. С ТЕБ! С теб и никого другиго!