Не знам дали съм се секнала, но...

Не мога да си обясня нещо...

Имам странното чувство, че съм зверски гладна. Твърде не/възможно е да си втълпявам, защото това неопределено положение ме преследва през часове, дори и през минути, рядко и секунди. Честотата се засилва. Неопределеното тук, е че засищам глада си. Но той пак се появява. Колко измислено от страна на корема ми.

За сега съм намерила два примерни изхода от тва положение.
Единият вариант е да си купя горчив лак за нокти и да го изпия, така ще си съдере корема. Но всичко ще загине, ще унищожа бактериите, без да го желая.
Другият вариант е да си легна, ама не мога да си легна супер гладна, може да извърша някоя гадна работа в спящо състояние, ама ще ми е твърде гузно да оставя корема ми да си говори, къркори сам цяла нощ.

Онзи ден спря токът. Вечерта беше, още не бяха сменили времето. За някъв късмет целият квартал беше лишен от токово удоволствие. Погледнах през прозореца и не беше тъмно, а сиво. Можеше с малко повече усилия и с помощта на лунната светлина да различа някои неща. Просто исках да кажа, че през нощта не е толкова тъмно. Също - ако си легна с празен корем, знам, че няма да го е страх от тъмното, а само ще бъде оставен на произвола на съдбата и ще си къркори самичък. Ще си води дълги монолози, а после ще ми разказва. Всъщност коремът ми е много поетичен. Харесват му повечето неща на Меланхолик. Лесно се вдъхновява. Обикновено по време на час започва силно и продължително да къркори. Понякога е забавно, а друг път прекалено забавно и ми идва да го изтръгна. Ще си го разгледам и ще си запазя само това от него, което ми харесва. Например бактерииките. Ще ги затворя в буркан и ще намеря начин да увелича размерите им, за да могат повече хора да ми ги гледат. Твърде егоистично е само аз да им се наслаждавам.

В момента ям картофени топчета, но малко докарват вкус на маслини. Коремът ми няма да е доволен. Все тая.

Отивам да гледам RRRrrrr - филмченцецеце, с моята най-любима Мефа.
RRRrrrr. Това е каменната ера.

Секнах се.