баланс

Мислех си, че единственото нещо, което не мога да овладея в себе си... са тъпите мисли, които по много странен начин се наслояват в областта около мозъка ми. Жалко е такова, защото си позволявам да нахлуват такива глупави неща. До преди доста часове си го мислих, но не...

Времето беше хубаво. Вървях си бавноо, направо влачеща форма изкарах, та до училище. Направих грешката да свия в едната страна, за да не се блъскам в хората. Нямах сили за хиляда движения наляво и надясно. Грешка си беше, трябваше да се оставя хората да си ме заобикалят. Когато поех към едната страна, не можах да се спра, имах чувството, че ще се забия в близкаа стъклария, изгубих физически контрол, колко вълнуващо. Спрях си на една точка, огледах се, помислих какво става и продължих, с голямата надежда, че няма да припадам. Не желаех да минавам повторно през огромната фурия от притеснения, които се явяваха от страна на приятели, близки... Изключвам паническия момент с линейки и всичко, което ти причиняват онея същества.

Припадането е нещо много странно. Поне при мен. Звучи, сякаш най-редовно си губя съзнание. Изпадаш в синя дупка, след минути се връщаш пак сред цветния свят ии ти се губят някакви моменти. Малко са, но ти се струват адски много. Може да ти трепери нещо, да си със сивкав цвят, ама нищо де.

Все си мисля, че някога ще намеря противоположна на моята душа, която ще обича да припада. Ще чувства наслада. Ще се радва особено много на момента, в който се съвзема, тогава, когато ти блясват минимални моменти..

Вметка: когато видя неква супер изпъкнала ведна и ми става лошо, аз си имам една такава на ръката, която по едно време само си я тормозих. От месеци не я закачам, защото просто се случи, благодарение на поредното ми мъчение над нея си припаднах. Не беше от слънцето и всякви други глупости, които си бяха втълпили всички, а от тоя пулсиращ маркуч на ръката ми ;р.

Да вметна нещо: Извадките бяха специално за позитивната ми By, защото достъпът до другия ми блог е малко по-специфичен.